" Ние Мислите на Господ ли сме?"

Спомням си многото случаи, когато съм се опитвала да разбера една религия. Често тя започва с една логична идея - че толкова много хора по света вярват в бог, или в даден начин на живот, че поне в един от тези подходи трябва да има нещо. Тогава се запътвам към библиотеката на университета и настъпва онзи миг, вероятно подобен на мига, когато трябва да избереш хляба, който ти се иска, когато ти се струва, че има толкова много други възможности. Толкова много книги, толкова много "истина". Нали не може всичко да е измама? Нали всичко няма да е едно и също? Ала всички книги ми се струват едни и същи. Всички те имат едни и същи йерархии. Всички имат водачи. Дори в будизма има правила за това кой може истински "да принадлежи" и кой не може, кой ръководи и кой - не. И всички водачи са мъже.

Аз съм жена и след цял живот (дори и да не е достатъчно дълъг) експириментиране, зная, че съм способна на всичко, което могат мъжете, освен нещата, за които се изисква конкретно пенис _ като например да пикаеш прав.
Искам да кажа - то е толкова явно, че дори звучи малко глупаво, за да го повтарям като фразата "Всички хора имат глави"
И какво знае религията за мен, което аз пропускам? В един априорен смисъл дали имам по-малко значение? Това обаче би било напълно безсмислено.
Как е възможно религия, която има претенциите да бъде по-проникновена от всичко останало, да има тесногръд поглед върху човечеството?
И не става дума само за християнството: Как е възможно будистите да пропускат онази част в мисленето си, свързана със свободата от желание, когато повечето от тях явно желаят да се преродят добре и по такъв начин, че да бъдат мъж и да бъдат наричани " почитаеми учителю ", и да нареждат на другите хора какво да правят? Защо религията е толкова разочароваща? Очакваш да ти каже нещо, което не знаеш, а всичко което тя ти доверява са неща известни ти далеч преди това, в същото време такива, за които много отдавна си решил, че са погрешни.

"Ние Мислите на Господ ли сме?" четох пред някаква църква.
Не, осъзнавам аз. Точно обратното е.

Откъсната страница

Понякога се будя с необятно усещане за неудовретворение, че едва дишам. Обикновено няма очевидна причина, която да го е предизвикала. В крайна сметка няма кой знае какво, от което да съм разочарована. Не ми пука кой знае колко, че майка ми и баща ми са откачалки и се разведоха малко след сребърната си сватба. Че майка ми се пренесе при някакъв неин приятел още от времето, когато е следвала. Че баща ми замина в Либия, а ми каза, че ще се прибере в Пловдив при баба.
Харесва ми да съм сама, не в това е проблемът, просто не мога да си позволя да живея в големия апартамент, чиито празни помещения ми се струва, че се множат като малки вселени.
Понякога си мисля, че живея с призраци. Не от моето минало - не вярвам в такива призраци, а онези мимолетни късчета от идеи и книги, които увисват във въздуха като копринени кукли.
От време на време си мисля, че виждам да се носят из въздуха и моите идеи, но те обикновено не се задържат много. Приличат по-скоро на еднодневки - раждат се големи и бляскави, после летят наоколо, жужат като полудели и след около двайсет и четири часа падат мъртви на земята. Пък и не съм сигурна, че някога ми е хрумвала някоя оригинална мисъл, така че нямам нищо против.
Някои от приятелски настроените призраци, с които живея, са тези на любимите ми научни автори от деветнайсети век. Повечето от тях, разбира се са грешали, но на кого му пука? С това няма да се свърши света. Всички грешим.
От време на време опитвам следния мисловен експеримент: ами ако всички имат право?
Аристотел и Платон, Давид и Голиат, Хобс и Лок, Хитлер и Ганди, Том и Джери. Дали във всичко това изобщо може да има смисъл? После обаче се сещам за майка ми и си казвам, не, не всички са прави. Ако трябва да бъда искрена обаче би било коректнода призная, че тя дори не грешеше. Може би в точно това състояние е обществото сега, в началото на двайсет и първи век - дори не греши. Като цяло мнозинството от хората през деветнайсети век грешат, но пък ние се справяме далеч по-зле от тях.
Сега живеем със съотношението на неопределеност и теориите на непълнотата, и философи, твърдящи, че светът се е превърнал в свое подобие - в копие без оригинал. Живеем в свят, в който има вероятност нищо да не е реално, в свят на безкрайни затворени системи и частици, които могат да вършат всичко, което си пожелаеш, но не го правят.
(? - Благодаря, мамо, Благодаря, татко) че въпреки всичките си особености ми отворихте очите към книгите. По време на пуберитета придобих навик да чета безразборно. Лесно става, когато прекарваш часове наред сред повече книги, отколкото можеш някога да прочетеш. Започвам някоя, но се отнасям от мисълта, че със същия успех мога да захвана и друга. В края на деня съм прехвърлила две, почнала четири и прочела края на седем. Така човек може да прочете цяла библиотека, без дори да е завършил нито една от книгите както трябва.
Когато бях на около тринайсет, започнах сама да си пера дрехите. Какво е правила в това време майка ми? Майка ми ли? На теория можеше да се общува с нея, но само ако успееш да имитираш убедително нещо, идващо от космоса.
Така, че сторих онова, което можеше да се очаква и избягах в университета, колкото бе възможно по-скоро. Ала и това дори не можех да направя както трябва. Предполагам, че някоя в моето положение щеше да си седи тихо на дивана и да чете "Джейн Еър", като от време на време подсмърча в кърпичката си, докато размишлява над гадните петна в живота си. Аз подкарах кола без винетка към София, като по пътя се отклоних, за да изкарам една пламенна афера с някакъв симпатяга през почивните дни, да си направя татуировка и да си сложа пиърсинг на пъпа.

Сега, след като написах всичко това, усещам как разочарованието лека полека се оттича от мен като локва след проливен дъжд. Ще си направя кафе. Ще си лежа в леглото и ще си посръбвам от ароматната течност. Мисля, че ще е честно, ако кажа, че мразя сутрините - времето, когато съзнанието ти превключва към светлината и се отървава от всички гадни сенки.
Хващам една от книгите върху нощното ми шкафче. Отварям я и бавно започвам да чета основното повествование. Прочитам първия ред няколко пъти. "В края вече ще съм никой, но в началото бях известен ..." Продължавам нататък. Предстои ми цял ден посветен на четене.
Но отново се замислям за историите и тяхната логика. Питам се дали може да има такова нещо като "съществуването на книга". Имало едно време една книга. В това има повече смисъл. Съществува книга. И какво става после? Разбира се от само себе си, че човек не може да си спомня книга, която не е прочел.